Средновековни пергаменти пазят ДНК на овча шарка

Международен екип, воден от University College Dublin, е извлякъл ДНК на вируса на овчата шарка (sheeppox virus, SPPV) директно от пергамента на средновековни ръкописи. Резултатите излязоха на 2 септември 2026 г. в списание Science Advances (doi: 10.1126/sciadv.aeh3571) и реконструират над 3500 години от еволюцията на един от най-разрушителните патогени за животновъдството — включително от кожата, на която е изписано Йоркското евангелие.

Ръкописите, които се оказаха проби

Пергаментът е обработена животинска кожа — овча, козя или телешка. Точно затова всяка страница е не само текст, а и биологична проба от конкретно животно, заклано в конкретна година.

Екипът е засякъл SPPV в ръкописи от Великобритания, Франция, Австрия и региона на Горен Рейн, с пергаменти от началото на VIII до XIV век. Сред положителните проби са:

• Йоркското евангелие (вероятно изработено в Кентърбъри около 990–1020 г.) — три листа с ДНК на вируса;
• Corpus Glossary от Corpus Christi College в Кеймбридж (около 800 г.) — един от най-ранните английски речници;
• Посланията на св. Павел (Cambridge, Trinity College, MS B.10.5, Ирландия/Нортумбрия, 700–800 г.);
• ръкопис на Speculum historiale с четири положителни листа.

Снимка: Cambridge, Trinity College

Фактът, че няколко страници от един и същ кодекс дават положителен резултат, е ключов: той показва, че за производството на книгата са използвани кожи от заразени животни, а не че някой е кихнал върху ръкописа през XIX век.

Изненадата: вирус по телешка и козя кожа

Едно от най-любопитните открития е, че ДНК на овчата шарка се появява и върху пергамент от телешка и козя кожа. Според авторите това е или рядък случай на междувидово заразяване, или замърсяване по време на самото производство — кожите са се обработвали заедно, в едни и същи вани с вар и на едни и същи рамки.

„Възстановяването на древна ДНК от патогени напълно промени разбирането ни за инфекциозните болести в миналото и тук показваме, че пергаментът също може да запази ДНК на животински патоген“, обяснява Луис Л’От, докторант в UCD и водещ автор на изследването, цитиран от Archaeology Magazine.

3700 години почти без промяна

За да стигнат отвъд средновековието, изследователите добавят и археологически материал — зъби на овце от селища от бронзовата епоха в Казахстан и Русия, датирани приблизително 1875–1130 г. пр.н.е. Това изтегля документираната история на инфекцията до поне 3700 години назад.

Комбинираните данни позволяват и датиране на разклоненията в семейството на каприпоксвирусите (овча шарка, козя шарка и нодуларен дерматит): между 11 500 и 3700 години преди днес — период, който съвпада с одомашняването на дребните преживни животни и с разселването на овцете към Европа.

Най-интересният извод обаче е за стабилността. За разлика от вируса на едрата шарка, който сменя облика си осезаемо през вековете, SPPV показва изненадващо малко генетични промени в целия обхват на изследването. Приетото обяснение е, че ключовите приспособления към гостоприемника са се появили рано и след това просто е нямало натиск за промяна. Проектът е дело на над 30 институции, сред които Trinity College Dublin, Кеймбридж, Копенхагенският университет, Université Paris 1 и Helmholtz Institute for One Health, с финансиране от Taighde Éireann–Research Ireland и Европейския научен съвет.

Защо това има значение днес

Овчата шарка не е историческа куриозност. Гърция все още се бори с безпрецедентна епидемия, започнала през август 2024 г.: над 470 000 овце и кози са умъртвени по задължителните ветеринарни протоколи, а огнищата продължават да се появяват и през 2026 г. През същата година EFSA публикува и научно становище за ваксинационните сценарии за овладяване на епидемиите в Гърция и България.

Стабилният геном е добра новина за ваксините — щам, който не се променя бързо, е по-лесна мишена. Историческите проби пък дават на епидемиолозите базова линия: без тях е трудно да се каже дали днешните огнища са нещо ново, или повторение на стар сценарий.

Заключение

„Правенето на пергамент се смяташе за изчезващ занаят, но тепърва започваме да разбираме колко от миналото е запазил“, казва д-р Кевин Г. Дейли от UCD School of Agriculture and Food Science, който ръководи изследването. Ефектът е същият като при пълната карта на мозъка на плодовата мушица — стар материал, нови инструменти, съвсем друг мащаб на въпросите.

Библиотеките по света пазят стотици хиляди листа животинска кожа с точна датировка и известен произход. Ако методът се разгърне, средновековните колекции могат да се превърнат в най-подробния архив на болестите по добитъка, с който разполагаме — при това без нито едно ново разкопаване.

Повече подробности по темата има в материалите на Phys.org, Medievalists.net и Ars Technica.