6 от 16 мегасъзвездия водят до неудържим космически боклук

Шест от шестнайсетте най-големи планирани сателитни мегасъзвездия са толкова големи, че сами по себе си биха предизвикали неконтролируем растеж на космическите отломки — дори ако бъдат изведени в напълно чиста орбита. Това показва анализ на Хю Люис от Университета в Бирмингам, публикуван като препринт в arXiv на 31 юли 2026 г. и представен на 7 август от Science.

Снимка: ESA

Какво точно е изчислил Люис

Люис е дългогодишен изследовател на космическия боклук и бивш съавтор на Доналд Кеслър — астрофизикът от NASA, който през 1978 г. описва сценария, наречен на негово име. При синдрома на Кеслър сблъсъците между обекти в орбита произвеждат отломки по-бързо, отколкото атмосферното съпротивление ги сваля обратно надолу. Резултатът е верижна реакция с експоненциално нарастващ брой парчета.

В работата си, озаглавена „Critical Sizes of Satellite Constellations” (arXiv:2607.29644, 20 страници и 6 фигури), Люис въвежда понятието критичен размер на едно съзвездие. Идеята е проста: за всяка орбитална височина има праг на броя сателити, отвъд който системата става нестабилна сама за себе си.

Използвайки данни от американската Федерална комисия по съобщенията (FCC), Европейската космическа агенция и каталога на астронома Джонатан Макдауъл, той е проверил 16 съзвездия с общо близо 1,7 милиона сателита. Шест от тях преминават прага за неудържим растеж, а още три попадат в нестабилната зона.

Кои са проблемните проекти

Сред шестте са китайското Guowang, Stampede на Cowboy Space Corp., Project Sunrise на Blue Origin и Starmind — заявката на SpaceX за до 1 милион сателита, които да носят изчислителни центрове в орбита.

Най-неудобният извод обаче не е за гигантите. Проектът на Eutelsat от 528 сателита също излиза нестабилен, а съзвездието на E-Space разчита на наносателити от по 10 килограма — твърде леки, за да маневрират сериозно, но напълно достатъчни да произведат хиляди парчета при удар. Проблемът, подчертава Люис, е че регулаторите оценяват риска на един сателит, а не на цялото съзвездие. Дори когато операторът спазва мерки за смекчаване над международните стандарти, сборът пак не се получава.

Колко близо сме вече

В момента около Земята обикалят приблизително 16 000 действащи сателита, а броят им може да се увеличи десетократно за десетилетие. SpaceX вече изпълнява по една маневра за избягване на сблъсък средно на всеки две минути.

Друг екип стигна до сходен извод по различен път. Сара Тиле (Принстън), Скай Хайланд, Арън Боли (Университет на Британска Колумбия) и Саманта Лоулър (Университет на Реджайна) въведоха така наречения CRASH Clock — колко време би минало до първия опасен сблъсък, ако всички сателити внезапно загубят способност да маневрират. През 2018 г. стойността е била 164 дни. През май 2026 г. е 2,5 дни (работата им излезе в Acta Astronautica през юни 2026 г.).

„Толкова добре показва колко откъснати от реалността са тези предложения”, коментира Лоулър пред Science. Боли е по-директен: трудно е да си представим сценарий, в който няма да видим сериозни катастрофи.

Европа също добавя сателити

Проблемът не е само американски и китайски. ЕС увеличи мащаба на своето съзвездие IRIS² до поне 348 сателита — 330 от тях на около 1200 км височина, 18 в средна орбита и над 10 в ниска. Цената скочи до 15,6 млрд. евро спрямо 10,6 млрд. през декември 2024 г., пише SpaceNews. Изстрелванията започват през 2029 г.

Снимка: SpaceNews

Височината има значение. На 550 км отломките падат сами за години; на 1200 км остават векове.

И небето отгоре

Отделно от боклука има и оптичен проблем. Reflect Orbital планира до 50 000 орбитални огледала, а според изчисления на Европейската южна обсерватория, цитирани от HiComm, яркостта на нощното небе може да се повиши с до 300%. Демонстрационният сателит Eärendil-1 с размери 18 на 18 метра се очаква да излети до края на годината.

Има ли решение

Люис не завършва с апокалипсис. Изчисленията му показват, че сравнително скромни промени връщат съзвездията под критичния праг: по-голяма челна площ, за да падат сателитите по-бързо, и по-дълъг работен живот, за да са нужни по-малко изстрелвания за подмяна.

Тоест въпросът не е технически, а регулаторен — кой и по какъв критерий одобрява заявките. Междувременно орбитата остава натоварена и по други причини: наскоро отломка от Falcon 9 се разби в Луната, а Европа продължава да разширява инфраструктурата си, включително с космически център край София.

Ако прагът бъде преминат, връщане назад няма. Отломките не изчезват по график.